Наивният глупак

Категория: 

Събудих се една сутрин, налях си чаша студена вода и излязох на терасата. Погледнах Слънцето как изгряваше, духаше лек прохладен ветрец, всичко беше прекрасно, бяхме двамата. Долу цветята бяха разцъфнали в най-различни цветове, дори аромата им достигаше терасата ми. Пуснах си музика, бях много щастлив, знаех че вървя по правилния път в живота си, с нея. Нещата ми вървяха във всякакъв план. Реших да отида на разходка до някой закътан девствен плаж с приятели. Намерихме райско място, непокътнато, морската вода беше чиста,прозрачна и толкова привлекателна колкото си я представяте. Невероятен ден, невероятен месец. Разходки цяло лято къде ли не планини, морета, езера. Видях и преживях удивителни мигове, които до сега не бях и помислял. Запознанства с много нови и различни хора дообогатиха времето. Интересни книги се появиха навсякъде около мен, грабвах по някоя през свободното време и четях докато не завърша поредната книга. Идеи изскачаха в главата ми, кипях от енергия исках да създавам какво ли не, мислех си че няма какво да ме спре, бяхме заедно. Дойде зимата, приказната история се повтори, имаше много сняг, забавления и незабравими моменти с някой борчета.

Проблемът беше, че една тъга си носех през годините. Силно я потисках и не исках да й обръщам внимание. Тъгата нарастваше и ме мореше всеки ден все повече и повече. Започнах да и търся заместители да прикривам част от нея. Заместителите обаче не можеха да скрият напълно тази мор. Правех какво ли не, но нямаше промяна. Започнах да се чувствам като в клетка, защото я обичах, а тъгата нарастваше с всеки изминал ден. Правих какво ли не за нея, но тя не разбираше. Всеки ден надеждата ми беше на път да изчезне. Напълних се с много заместители, които започнаха да ми вредят и когато бях тъжен, лошите чувства, болката и агресията ме стягаха през врата. Опитвах по всякакъв начин да променя нещата и любовта ни да живее нормално. След дългите разговори надеждата се връщаше, но седмиците показваха, че всичко е по старо му. Болката ескалираше и ме манипулираше да правя глупости, но със сълзи на очи не и се поддавах, защото знаех, че не е спасението. Всяка сутрин като се будя мисля нови начини как да променя нещата и всяка вечер си казвах, че има и други начини и трябва да опитам на сутринта. Този привидно красив, а вътрешно ужасен спектакъл се повтаряше с годините. Разбира се и аз направих много грешки, бях неориентиран и не знаех какво искам. Сега обаче знам и се стремя по-добър начин да го достигна. Пак оставам с недостатъци, но искам да се подобрявам и да вървя напред и то не сам. А усещам как нещо ме дърпа назад, тъгата и болката ме лишаваха от всичко, което постигах, защото то беше просто поредния факт. Направих много неща през тези шест години, но просто всичко остана в миналото не оценено, без поука. Единствено надеждата за по-светло бъдеще заедно, ми казваше, да не гледам назад.

Не гледах назад, защото знаех какво ще видя. А не исках да се откажа, имах вяра и я обичах.

Тази сутрин надеждата умря и част от мен също. Разбрах че има неща, които не мога да променя. Това е голяма поука, но с цената на какво. Голямо парче от мен се откъсна, болката заслепи любовта, надеждата я няма. Добре че бях намерил правилния път преди време, за да мога да продължа, иначе не знам какво щеше да ми се случи. Може би това е един от моментите, в които се чувствам най-зле, но със сълзи на очи си мисля, че може би е за добре, но не мога да го повярвам сега. Бях по-малък и не знаех, сега вече разбирам. Моят най-добър приятел разумът ми помага да преодолея това, защото ако бяха емоциите щеше да следва разрушението. Имах малко светло синьо цветенце дълбоко в сърцето си и то увяхна, нямаше кой да го полее. Сега осъзнавам и дори да не искам, цветенцето започва да се превръща в кактус, поради простата причина, че съм човек. Край !

Автор: студент от Варна